18.11.2012 г.

Записки от пътеката в киносалона

Лягам на пътеката в киносалона и наистина не ме е грижа какво си мислят хората, ако изобщо си мислят нещо и ако изобщо ме виждат. Вече не ги гледам, но по-рано - да. Повечето са възрастни, от онези, с които не очакваш да делиш прожекция за детски филм. Решавам, че сигурно са дошли с покани или пропуски, също като мен, защото това е част от чара на кинофестивалите, нали? Да намериш пропуск, най-добре с чуждо име, и после да убеждаваш всички, че на снимката си ти: нищо, че косата ти е друга, че очите ти са други, че цялото ти лице е друго. Този месец аз не съм Николета и не виждам кой може да докаже обратното.

Лежа на пътеката, защото ми омръзна да седя на пътеката, а седя на нея, защото всички седалки са заети, понеже нямам запазено място, понеже съм с пропуск. Освен това определено е по-приятно да лежиш, отколкото да правиш каквото и да е било друго. Не ме интересува, че подът е мръсен, нито че вече не виждам субтитрите, не ме интересува нищо. Стига ми, че успях да си подложа раницата под главата и в крайна сметка гледам филма, за който съм дошла.

И тогава изпадам в пълно спокойствие и всичко ми е ясно за първи път от много време. Усещам, че нямам нужда от нищо, а може би и от никого. Знам, че мога и правя всичко, което тялото ми позволява, и никога няма да имам слуги. Разбирам кои хора си струва да задържа около мен, а на останалите казвам: "Чао". Не спирам да мисля, че от значение са само смислените неща, онези, за които от вълнение ще станеш по-рано, или заради които въобще няма да лягаш. Всичко друго ми се струва фалшиво и ненужно и точно в този момент не го искам в живота си.

0 коментара:

Публикуване на коментар